Кой се страхува от лошите?

- Двама от тримата съм ги хванал почти със сигурност, но с последния май нямам много голям шанс.
Сергей беше решил да не пие алкохол поне една седмица и затова беше завел Мимето в Уго на Витошка.
- Митко каза, че ти слага трима, за да имаш по-голям шанс да хванеш поне един.
- Да, добре се получи. Следващия път може да дадете още повече - по-лесно работя, когато са няколко. Само не можах да измисля къде да сменяме флашките.
- Няма страшно, другата е в мен, ще си ги разменим в киното.
Очите на Сергей се притвориха леко и придадоха на физиономията му идиотско, озадачено изражение, каквото само хора с вроден талант могат да постигнат.
- Какво, няма да ме заведеш на кино ли? - Мимето гарнира въпроса с порция тъжен поглед.
- А-а, ама естествено.

Киното беше страшно яко. По време на целия малоумен филм Мимето беше опряла главата си на рамото на Сергей и му говореше някакви неща. Сергей не чу по-голямата част от тях, тъй като едно тихо гласче в главата му непрекъснато повтаряше ,,Евалата мъжки!”. Освен това единственият друг човек в залата имаше навика да избухва в истеричен смях точно в най-емоционалните и драматични моменти на филма.

Малко след като Сергей и Мимето излязоха прегърнати от залата, истеричният тип спря да се смее, придоби онова ледено изражение, на което са способни само Арни и Долф и тръгна след тях.

Мимето се беше оплела около Сергей като екзотична танцьорка около метален прът. Последният галантно предложи да я изпрати, но тя му благодари и го отряза. Когато наближиха такситата Мими спря, освободи го от хватката си и преди Сергей да се усети го беше хванала в нова, по-интимна хватка и го целуваше страстно.

След като Мимето си тръгна, Сергей, който беше подминал седмото небе в бесния си полет към щастието и сега се рееше… някъде, включи GSM-а си и веднага получи пет SMS-а от Митака. В обши линии темата беше ,,Трябва да се видиме веднага”.

След 20 минути Сергей се намери в Уго на Витошка за втори път тази вечер, където Митака нямаше търпение да докладва.
- Няма да повярваш какво научих за лошия чичко!

Никоя планина не би могла да устои на потока от думи, който се сипеше от устата на Митака.
- Излиза, че на адаша брат му учи в един клас с братовчеда на мацката - Митко. Та тоя Митко помолил на Митака брат му да му намери хора, да сложат плочки в баните на чичо му, а брат му помолил Митака, който им намерил една бригадка.
- Бате-е, нищо не разбрах - Сергей се беше хванал за главата с една ръка, масажирайки слепоочията си, - много Митковци станаха.
- Това е ‘щото не внимаваш. ‘Начи, на Митака от форума брат му…
- Той как се казва?
- Митко.
При този отговор Сергей зарови лице в ръцете си и каза нещо, което Митака не разбра.
- А?
- Нямаш милост, бате - въздъхна Сергей.
- Добре де, извинявай, не го знам брат му как се казва. Та въпросният брат учи в един клас с брат’чеда на мацката… абе с една дума, нашия човек Митко, от форума, е намерил бригада, която да оправи на мацката на баща й баните. До тука ясно ли е?
- Ясно.
- На тази бригада, която ще слага плочки в къщата на лошия, не й достигат хора. И аз веднага казах на адаша, че един мой приятел - Иван, си търси такава работа и той ми даде телефона на шефчето.
Митака спря да говори и погледна Сергей триумфално.
- И?
- Някой път, Сергейчо, наистина се чудя дали си толкова умен, колкото изглеждаш.

- Кой според теб е Иван? - Митака зададе въпроса с този тон, с който учителят се обръща към кандидат-повтарача на трети клас, за да го попита ,,Добре, а гръбначните имат ли гръбнак?”.
- Откъде да знам бе, бате - Сергей изобщо не гледаше към събеседника си, беше вперил поглед в онзи точка на хоризонта (стената на Уго), в която се взират всички, които мислят за нещо друго.
Митака разпозна синдромите и постави диагноза:
- Май сме се предали пред силата на любовта, а мъжки?
Въпросът веднага върна Сергей в действителността, но Митака не получи вербален отговор, а това, естествено, беше равносилно на ,,Да! Да! Хиляди пъти да!”.
- И може би сме се отказали да наиграеме лошия?
- Не. Не искам като си лягаме и няк’ви типове да ни наблюдават какво правиме, ‘се едно сме в Биг Брадър. По-добре нищо да не стане с мене и Мимето, отколкото да става по тоя начин.
- Само така! Нека се върнем на въпроса за мистериозния Иван.
- Та кой е той?
- Иван, драги ми Серьожа, си ти.

- Ше те помоля да не правиш театрални жестове и да не ми казваш, че нямам милост - продължи Митака леко раздразнено, тъй като Сергей вече посягаше към челото си. - Извадихме страшен късмет. Не само ше разбереш кой е лошия, но и има шанс да набараш няк’ви доказателства.
- Добре бе Митак, а не помисли ли, че лошите сто процента ме знаят кой съм? Аз да не съм малоумен да им отида направо в ръчичките?
- Именно - няма да очакват.
Неспособен да изрази отчаянието си по никакъв друг начин, Сергей се свлече върху масата. Постоя така известно време, докато един на пръв поглед силен аргумент поникна в разораната почва на съзнанието му.
- Абе бате, к’во разбирам аз от лепене на плочки? Как си ме представяш да мина за… Как се казва? Лепист? Лепьор?
- Ако се казваше Тъпанар, щеше да си идеален. Ето ти телефона на командирчето - Тончо се казва.
- Бригадир се казва - не командир.
- Аха! Виж че ги знаеш термините. Каза утре в седем направо да му се обаждаш.

В 7:55 сутринта на следващия ден Сергей слезе от едно такси две пресечки преди автогарата на Сухата река. Носеше анцуг, който не беше обличал от пет години и раничка от лаптоп, в която беше заврял различни принадлежности, които бе преценил, че биха били полезни на един лепист.

Когато стигна гарата се огледа и веднага видя къде трябва да отиде. Нямаше как да сбърка розовия бус, който му бяха описали. Пред буса стояха шест човека. Всички пушеха.
- Здравейте, аз съм Иван…
Мнимият Иван усети, че върху него падат шест погледа, които ако можеха да говорят, щяха да му благодарят, че е споделил, но уви, тази информация никак не им е полезна в този момент. Леко обърканият и доста притеснен Сергей усети нечие присъствие съвсем близо до себе си. Обърна се и погледна в откачените очи на ухилен дългунест тип, който му подаваше ръка.
- Добро утро! Приятно ми е да се запознаем! Аз съм Антоан. Можеш да ме наричаш Тончо, ако изпитваш затруднения с произношението.

В 8:00 всички се натовариха в микробуса. Превозното средство имаше проста конструкция. Най-отпред бяха шофьорската седалка и седалката на мъртвеца, а зад тях имаше две импровизирани пейки от кашони. Те бяха разположени така, че пътниците да седят трима по трима един срещу друг. Сергей седеше в най-задната част на микробуса и внимателно следеше пътя, тъй като не знаеше къде е къщата на Мимето, а тази информация беше жизнено важна за плана му.

Малко след като потеглиха концентрацията на Сергей беше нарушена от Тончо, който с няколко много странни маневри се промъкна между седалките и седна на пода в задната част на микробуса. Маниакално щастливото изражение не беше слязло от лицето му. Антоан пое дъх и с див, неконтролируем ентусиазъм започна речта си:
- Както знаете, за да завършим в срок възложения ни проект, се наложи да прибегнем до аутсорсинг. Това са Иван - Тончо посочи с поглед Сергей, след което се обърна към този, който седеше точно срещу него - и Андрей. Те ще работят заедно с нас следващите няколко дни. Иван, Андрей, нека ви представя нашия скромен екип за тоалетно моделиране. Това - Тончо постави ръка на рамото на мустакатия, мургав тип, който седеше точно зад шофьора - е нашият архитектурен експерт и мой лейтенант - Коце. Гошо Теракота и Жоро Теракола - двамата стояха до Сергей и имаха общо две вежди помежду си - са специалисти по залепващите смеси. Михаил ,,Микеланджело” Ангелов е най-прецизният вътрешен дизайнер в цял Ботевград, а зад волана седи Дидо Дрелката. Така, сега, след като се запознахме, е време да обсъдим плана си на действие. Ето какво ще направим…

Сергей зяпаше с отворена уста. Седнал на прашния под на пълния с плочкаджии микробус, Антоан Гущеров - Точно представяше своя операционен план на екипа си. Седем мърляви, полузаспали, нищо не разбиращи индивида слушаха реч, изпълнена с фрази като пределна полезност, оценка на алтернативите, оптимално използване на ресурсите, симплекс метод, модела на жабата в тенджерата и интересни моменти от биографията на Дракър. Дългите ръце на бригадира спряха да цепят въздуха в микробуса само за няколко секунди и то само защото му бяха необходими, за да начертае някаква схема в прахта на пода пред себе си.

- Ето че пристигнахме! - Тончо едва дочака микробуса да спре напълно и се изсипа триумфално през задната врата. Сергей събра сили да затвори устата си, но продължаваше да гледа като ударен с мотика.
- Ко с’звриш ве бстун! - Коце, който очевидно мразеше гласните, говореше или по-скоро ръмжеше толкова бързо и неясно, че бе невъзможно да се различи по отделно нито една от рендосаните от него думи. Казаното от него трябваше да се възприема наведнъж и затова мисловната апаратура на слушателите му имаше нужда от някоя и друга секунда, за да поучи посланието. След като хвърли лош поглед на Сергей, Коце слезе и тръгна след Тончо.
- Не го гледайте бригадира, че се държи като пациент - Жоро Теракола се обърна към Сергей и Андрей - добро момче е. Учил е за шефче във Франция, ама като си е дошъл тука, нещо не му е понесла обстановката и са му се развъртели гайките. Та сега е с нас, малко е странен, ама се грижи много за бригадата, а и от бани разбира много. Коце много мрази некой да му се подиграва, за това никак нема да е зле да внимавате.